(1895 ~ 1986) Свобода и авторитет Ако сте изследвали въпроса за

(1895 ~ 1986)

Свобода и престиж

Ако сте изследвали въпроса за престижа в дълбочина, сте видели, че престижът унищожава свободата, поражда боязън и в реалност осакатява всяка мисъл. Авторитетът неизбежно допуска конформизъм, подражателство, съгласни ли сте? Съществува освен външен престиж, във тип на закон, който е явен. Но има и вътрешен – във тип на познания, опит, обичаи, послушание, на образеца на държанието, признат в обществото, или предложен от учителя. Ние ще се занимаваме с единствено с разбирането на вътрешния, психологическия авторитет; с душeвността, която открива модел на престиж за своя лична сигурност.

Търсенето на престиж не стопира, защото, множеството от нас се опасяват да не се отклонят от правия път. Нали триумфът за нас е обект на поклонение, а престижът обезпечава триумфа. Казват ви, че при спазване на избран облик на дейности, при послушание на избран тип хрумвания, ще достигнете избавление, цялостно личностно разобличаване, независимост. Аз обаче, считам за неуместно това, че някаква дисциплинираност, наредба, насилване, подражателство, координация на вашите дейности, с тия на другите, може да докара до независимост. Не е допустимо да осакатяваме, да прекрояваме, да объркваме мозъка си, и с това да стигнем до свободата. Прекроеният разум и свободата са несъвместими, те се взаимоизключват.

На какво се дължи непрекъснатата нужда да следваме образеца? И в случай че мога тук да кажа, че моето пояснение няма да има смисъл за вас, в случай че вие, всеки един от вас, не е съзнателен за личната си податливост да следва – концепция или преподавател. Така че, за какво е този повод да следваме? Няма подозрение, че жаждата за сигурност и сигурност е повода за това. А това към този момент е боязън. Всички ние търсим сигурност в тази, или онази форма, и по тази причина ни е нужен престижът. Но има ли такова нещо като вътрешна сигурност? Със сигурност, самото търсене на сигурност, към този момент е боязън. Външно, може би, е належащо да имаме известна степен на сигурност – къща, три пъти храна дневно, облекла и така нататък Но вътрешно има ли такова нещо като сигурност? В сигурност ли сте в своето семейство, в своите взаимоотношения? Осмелявате ли се да се попитате това? Приемате, че това е по този начин, това е традицията, навик; само че сега, в който поставите под въпрос връзките си със своя брачен партньор, брачна половинка, дете, комшия, този въпрос става доста рисков.

Всички ние под една или друга форма търсим сигурност, а по тази причина би трябвало да съществува престиж. И по този начин ние споделяме, има Бог, в който в случай че пропаднат всички други убежища ще намерим безспорната сигурност. Затова се хващаме за идеали, очаквания, вярвания. Но има ли такова нещо като сигурност? Мисля, че всеки един от нас би трябвало да открие, да се бори и ясно да разбере дали има или не такова нещо като сигурност.

Почти не можем да намерим сигурност във външния свят през днешния ден. Нещата се трансформират толкоз скоростно; има нови механични изобретения, атомни бомби; обществено има външни революции, изключително в Азия, опасността от война, комунизма и така нататък Но заканите за нашата вътрешна сигурност основават в нас доста по-голяма опозиция. Когато вие вярвате в Бог или в някаква друга форма на вътрешна постоянност, съвсем е невероятно да се разбие тази религия. Никаква атомна бомба няма да разбие вашата религия, тъй като вие сте се вкоренили в тази вяра. Вие сте посветили себе си, всеки един, на избран метод на мислене и без значение дали е правилен или подправен, дали има някаква действителност или причина; ние сме го приели и се държим за него.

За да преминем оттатък всичко това, да намерим истината се изисква надалеч по-голяма гражданска война от комунистическата, социалистическата или капиталистическата. Това е началото на свободата от престижа и действителното изобретение, че няма такова нещо като вътрешна постоянност, сигурност. Това значи да открием, че от самото начало мозъкът би трябвало да бъде в положение на неустановеност. А ние се опасяваме от несигурността, нали? Мислим, че мозъкът, който е в неустановеност ще се разпадне на части, ще се разболее ментално. За страдание има доста хора с ментални проблеми, тъй като не могат да намерят сигурност. Когато са били „ изстръскани “ от своите вярвания, идеали, мечти, легенди, показа и по този начин са се разболели ментално. Ум, който е същински нерешителен няма боязън. Само разум, който търси и следва престиж се опасява. И допустимо ли е да забележим всичко това и да сложим настрани престижа и страха тотално, изцяло?

Факт е, че множеството от нас харесват властта – властта на брачната половинка над брачна половинка или брачният партньор над брачната половинка, властта на потенциала, възприятието, че сте умни, властта на аскетизма и контролът върху тялото. Всяка форма на власт е престиж – било то властта на диктатора, политическата власт, религиозната власт или доминирането един над различен. Това е огромно зло и за какво не можем да забележим това, просто и непосредствено? Под „ виждане “ разбирам безусловно схващане, в което няма съмнение, а единствено повсеместен отговор. Какво пречи на този повсеместен отговор?

Това внася и въпросът за престижа на опита, на знанието, нали? За да отидем на луната, да създадем ракета би трябвало да има научно знание; и това струпване на познание ние назоваваме опит. Трябва да имате външни познания. Трябва да знаете къде живеете, би трябвало да сте способни да строите, да събирате неща дружно и да ги разделяте. Такова външно познание е незадълбочено, механично, просто събиране, намиране на още и още. Но това, което става е, че това външно познание и опит се трансформират във вътрешен престиж. Ние може да отхвърлим външния престиж като хлапашки – това да принадлежим на избрана нация, група, семейство, прикрепяйки се към несъмнено общество с неговите специфични обноски, кодове и всички тези нелепости – само че да оставиш настрани опита, които си събрал, престижа на знанието, което си натрупал е нещо изключително мъчно. Не знам дали сте навлизали в този проблем някога; само че в случай че сте, несъмнено сте видели, че разум, който е съкрушен с доста познания и опит, не е почтеният разум, млад ум; той е остарял разум, застаряващ разум и той в никакъв случай не може да срещне изцяло, тотално нещо, което живо. А в днешните времена ние имаме потребност от нов разум, пресен разум, млад разум, който и външно и вътрешно да се оправя с проблемите – не характерните проблеми на науката, медицината, политиката и така нататък, а с цялостния проблем на индивида. За да пристъпим към решението на не една задача, е нужен млад, мощен разум, без илюзии, парещ и съдбоносен. Такъв разум не се намира в плен на илюзии, насъбрани познания и не е вцепенен от предишния опит.

Да си свободен от престижа е да поканиш заплахата, тъй като никой не желае да живее в неустановеност. Но обезпечения разум е мъртъв ум; единствено несигурният разум е млад и пресен. Така че разбирането на престижа, външен и вътрешен, не е въпрос на време. Една от най-големите неточности е да разчитаме на времето. Времето е единствено отсрочване. То значи, че се любуваме на сигурността, имитацията, следването и всичко, което споделяме е: „ Моля, не ме разстройвате в този момент. Не съм подготвен още “. Не виждам причина, за какво да не сте разстроени; проблем ли е да сте смутени? Всъщност, когато не желаете да се разстройвате, тъкмо тогава вие предизвиквате разстройването. Ние сме попаднали в тесните интелектуални, прочувствени или идеологически коловози и не желаеме някой да ни нарушава спокойствието. Всичко, което желаем в нашите взаимоотношения и всичко останало е да водим удобен живот, спокоен, капиталистически. А пък в случай че желаеме да не живеем умерено и буржоазно – отново е същото.

От „ Свобода и престиж “ (със съкращения), Парижките беседи на Кришнамурти, 7.IX.1961 година
Източник:
Снимка: J. Krishnamurti, kfoundation.org